Защо да работиш с мен
Аз не познавам тревожността само от теория.
Знам как изглежда страхът, когато започне да определя решенията ти. Когато искаш да живееш нормално, но мислите, напрежението, съмнението в себе си или чувството за вина постоянно те връщат назад.
Преди около 10 години самата аз преживях паник атаки. Мислех, че ще умра или ще изгубя контрол. Страхувах се да оставам сама и ми беше трудно да работя нормално. Знам какво е някой да ти каже „Успокой се“, когато точно това не можеш да направиш.
Но знам и как постепенно се излиза от този кръг.
Днес работя с хора, които искат не просто временно успокоение, а реална промяна.
С хора, които:
се изморяват от тревожните си мисли и постоянния вътрешен анализ;
изпитват страх от болести, симптоми и усещания в тялото;
трудно казват „не“ и после се чувстват виновни;
не вярват достатъчно в себе си и постоянно се сравняват с другите;
страхуват се от чуждото мнение и от това да не бъдат отхвърлени;
искат промяна, но нямат увереност или мотивация да направят първата стъпка.
В работата си не се ограничавам само до това да говорим за проблема. Търсим какво го поддържа, как реагираш в трудните моменти и какво конкретно можеш да започнеш да променяш.
Получаваш структура, психотерапевтична работа, практически техники, подкрепа между срещите и ясен план, съобразен с теб.
Тази програма е за хора, които са готови не само да се почувстват разбрани, а и да започнат да правят нещо различно за себе си.
Хората, които избират да работят с мен, не търсят просто човек, който да ги изслуша.
Те търсят човек, на когото могат да се доверят.
Някой, който разбира какво стои зад симптома.
Някой, който няма да ги съди или притиска.
И някой, който може да ги води стъпка по стъпка към повече спокойствие, увереност и вътрешна стабилност. Някой, който може да ги преведе през този процес спокойно, дълбоко и човешки.
Преди 3 месеца при мен дойде Теодора.
Отвън изглеждаше събрана, разумна и силна.
Но отвътре живееше в постоянно напрежение.
Страхуваше се да не бъде отхвърлена.
Мислеше прекалено много как я възприемат другите.
Трудно вземаше решения.
Съмняваше се в себе си.
А когато се чувстваше наранена, вместо да каже какво ѝ е, избухваше или се затваряше.
Тя не беше „труден човек“.
Беше човек, който дълго време е живял с усещането, че не е достатъчен и че ако сгреши, ще бъде отхвърлен.
Под гнева ѝ стоеше болка.
Под нерешителността ѝ стоеше страх.
Под нуждата всичко да е наред стоеше една много ниска самооценка, която я караше непрекъснато да търси потвърждение отвън.
В работата ни тя започна да вижда не просто реакциите си, а причината под тях.
Започна да разбира защо се страхува толкова много от чуждото мнение.
Защо се ядосва, когато се почувства неразбрана.
Защо ѝ е толкова трудно да избере себе си без вина.
След време ми каза нещо много просто, но много силно:
„За първи път не се чувствам по-малка от другите.“
Това е моментът, в който започва истинската промяна.
